Той помете палубата и човек трябваше да се държи здраво, за да не го отнесе. Баркът летеше под напора само с малките платна ту високо нагоре, ту в дълбините на водните долини. Беше станало толкова тъмно, че едва се виждаше на пет-шест крачки.

— Чарли, отивай в каютата! — извика капитанът по време на една пауза, в която бурята си поемаше дъх.

— Ще остана горе — заявих аз.

— Вълните ще те отнесат!

— Ще се вържа здраво за мачтата.

— Глупости! Заповядвам ти и ти си длъжен да се подчиниш! Марш долу!

В този момент ме уловиха двама моряци — единият отдясно, другият отляво. Всяка от ръцете им имаше диаметър, колкото двете мои. Те ме поведоха към стълбата, натъпкаха ме долу и тръшнаха люка над мен. Щеше да е смешно да се съпротивявам. Сега седях съвсем сам, тъй като всички бяха свикани на палубата, и слушах как яростта на природната стихия се разбива в тънките стени. До мен достигаше съскане, свистене, фучене, бучене, рев, бушуване — звуци за които си има понятие само онзи, който е бил в морето по време на буря. Корабът скърцаше по всички шевове. Бурята го удряше, шибаше и подмяташе непрекъснато, а мълниите сякаш си бяха устроили истинска гоненица около него.

Минутите се превърнаха в часове. Струваше ми се, че няма да мога да понеса тази самота в тясното помещение, но трябваше да издържа. След три или четири часа бученето като че поутихна и Търнърстик слезе долу. Беше мокър до кости, ала лицето му сияеше от задоволство.

— Всичко върви отлично — ухили се той. — Моят «Бързия кон» защитава с чест името си и се носи като истински състезателен кон по вълните.

— Значи нищо не ни застрашава?

— Абсолютно нищо. Връхлетяха ни няколко вълни и това е всичко.