Когато приближихме останките, различихме предната част на кораб, чиято кърма лежеше изцяло под водата. Мачтите заедно с такелажа бяха отишли зад борда. Продължението на бушприта също бе разчупено.
— Що за плавателен съд е бил? — попитах аз.
— Никой не може да каже. — отвърна кормчията. — Та от него се вижда само половината нос и шпира. Но скоро ще разберем, защото, както ми се струва, горе има хора.
Да, горе имаше хора. Успях да ги преброя през тръбата, бяха само трима. Виждаха ни, че идваме и махаха непрестанно с ръце. Носът на плавателния съд стърчеше толкова високо над водата, че името се виждаше. И аз с удивление прочетох «Дьо вон» и с арабски шрифт «Ел Хава». Беше туниският бриг, който ни бе напуснал толкова рано в Марсилия. И скоро удивлението ми се замени с радостно облекчение, тъй като в мъжа, покатерил се на бушприта, за да го забележим най-напред, разпознах мюсюлманина, който бе стрелял по мен и когото считахме за мъртъв.
За щастие нямаше силен прибой. Не бе трудно да пристанем до останките на брига. Водата стигаше до предния люк. Поради това бе невъзможно да проникнем и приберем нещо от трюма. Трябваше да се ограничим само със спасяването на тримата мъже.
Мюсюлманинът се престори, че не ме познава. Така, както седеше сега пред мен с прогизнали шалвари и елек, съвсем приличаше на човека, който се бе изкатерил по бордовата стълбичка на брига. Той размени няколко тихи думи с другите двама, след което те скришом ме изгледаха. Пътем кормчията им зададе два-три въпроса, но в отговор бе измърморено нещо, което и аз не разбрах. Що се отнася до мен, реших засега да си трая.