Тонът му беше отвратителен. Все пак продължих да го разпитвам:

— Имай добрината да ми дадеш още една информация. Беше ли в Марсилия?

— Да.

— И посети Зоологическата градина?

— Не.

— Не претърпя ли крушение с лодка между замъка Иф и Пор дьо ла Жолиет?

— Не знам нищо такова.

— И навярно няма да си спомниш, че си ме видял там?

— Не те познавам и нямам желание да завързвам познанство с един християнин.

— Ако го бе казал по-рано, щяхме да те оставим на корабните останки.

— Аллах да ми прости съприкосновението с неверниците, той е велик, а Мохамед е негов Пророк. Когато ме отведете в Тунис, ще отида на поклонение в свещения Керуан, за да се очистя.

Керуан или Кайруан е туниски град, в който е забранен достъпът на немохамеданин. В него е погребан Ел Оваиб, близкият приятел и спътник на Мохамед. Тамошната джамия Окба е най-святата в Берберската държава.

Вече смятах да се отдръпна от него, когато той добави:

— Трябва да ми предоставиш каюта и донесеш месо, брашно, фурми и вода, до които не се е докоснал неверник. Искам да живея в уединение, далеч от очите ви, тъй като погледите на християните оскверняват тялото на правоверния.

Да се изсмея ли на този човек, или да му опресня спомена за пестника си? За усмивка бях твърде ядосан, а за удар все пак си ценях ръката. Ето защо отвърнах:

— Ако не искаш да бъдеш изхвърлен в морето, ще се задоволиш с мястото, на което седиш. Ти сам си го избра. Храна и вода ще получаваш заедно с моряците, на които дължиш живота си. Не е допустимо спасеният да се поставя по-високо от този, който го е спасил.

Очите му запламтяха и той ми се сопна:

— Кой ме е спасил? Кажи! Когато бях във водата, извиках: «Са’ид’ни, иа неби, иа Мохамед!»

— Защо не ти изпрати някой мюсюлманин?

— Защото нямаше такъв наблизо.